hackers_TL
Kevin_PoulsenM
09.05.2005 by CREATOR:
 
ХАКЕРИ:
Keвин Поулсен

Несъмнено един от най-известните и талантливи хакери е Кевин Поулсен. Той е oт този вид хакери, специализирали се в телефонното хакерство или с други думи е фрикер.
Бил само на 13 години, когато успял да имитира 2.6 Khz импулс на Ма Bell използван за предаване на телефонния сигнал. Персоналните компютри едва прохождали, когато той в хаквал комуникационните мрежи по телефона.
Любимо място за прекарване на времето му били телеконференциите в Лос Анджелис, където общували предимно тинейджъри. Там можело да си намериш нови приятели, да обсъдиш проблемите в училище. В една такава конференция Кевин се запознал със Sin - момиче с приятен глас, която живеела в неговия квартал. Когато се срещнали за първи път пред Кевин стояла красива русокоса фея. Пред Sin стоял невзрачен русоляв младеж със скоби на зъбите. Скоро те станали приятели. Не след дълго към тях се присъединил и Даниел, също от квартала. По това време е популярна играта Dangeons&Dragons, така че приятелите често се събирали за да "поблъскат" заедно.
Изучил основно архитектурата на телефонните линии, а като  изчерпал училищната библиотека, се заровил в документациите на Pacific Bell. На 16 години той бил вече опитен фрикер и бил в състояние да съединява линии в телеконференции или с лекота да подслушва телефонни разговори.
По това време родителите му подарили 200$ компютър ТRS-80, който сe доставял в комплект с модем и това променило коренно нещата. През 1981 г. Кевин открил света на BBS. До тогава той нямал nick, на телеконференциите използвал собственото си име. Но присъединяването му към първия си BBS го накарало да се замисли за своето алтернативно его - така той станал Dark Dante.
От самото начало на фрикерската си дейност Кевин бил приятел с друг един фрикер - Рон Остин. Те често се срещали, отначало на теелконференциите, а после и чрез компютрите си. Независимо, че били приятели те скривали информация един от друг, като често после се хвалели с постиженията си.
През 1983 г. по кината се появил филма "Военни игри" станал впоследствие емблематичен за цяло едно поколение. В него се показва нагледно, колко лесно може да се проникне в чужди компютри чрез домашния си лаптоп, дори и в най-секретните компютри и каква власт могат да имат хакерите. Кевин бил силно впечатлен от филма и прониквайки в чуждите компютри, неведнъж се чувствал като главния герой от филма - неуловим, могъщ, но в същото време снизходителен романтик. Той още от ранното си детство е мечтал за живот на "киберпънк", за съществуване в света на компютърните мрежи. 80-те реализирали неговите мечти.
Без съмнение тинейджърът-хакер е бил "елит"! Бил е в състояние да прониква в силно защитени компютърни ситеми, включително и военни. Дори приятелите му хакери били впечатлени от възможностите му:
- Кевин е невероятно добър в намирането на слабите места на даден софтуер. И използва всеки появил се шанс за пробив. Той е истински 24-часов хакер - казва негов стар колега.
Dark Dante бил един от тези хакери, които никога не спирали след постигнатото.
Той страшно много обичал да разгадава пароли, да намира пролуки и да заобикаля защитите на компютрите.
В края на 1983 г. Кевин е арестуван за нелегално проникване в мрежата на UCLA. Тогава го пуснали - бил още непълнолетен.
Две години по-късно заедно със своя приятел фрикер Марк Лотер държал квартира в Мънло Парк и работел в комютърната компания SRI International.
През деня той бил Кевин Поулсен, занимаващ се сигурността на превителствените мрежи, а връщайки се в къщи се превръщал в Dark Dante, който нощем прониквал в секретни мрежи като ARPANET на лов за секретна информация. Стараел се да узнае колкото се може повече, да стане най-добрия от най-добрите. Често той наблюдавал федералните агенти или персонала на Pacific Bell, които отдавна издирвали талантливия хакер. Кевин обичал достойните противници, когато системата не падала след натискането на един-два клавиша, когато трябвало да си "поблъска" главата. Най-много обичал да се играе с военните компютри. Преминал на работа в Sun Microsytems, той получил достъп до правителствената мрежа и проникнал в компютрите на Пентагона и копирал свръхсекретни файлове, съдържащи военни планове. Кевин още помнел филма "Военни игри", главният герой на който прониква в свръхсекретния компютър WAPR и изстрелва ядрени ракети, мислейки че това е само игра. През 1983 г. този герой бил кумира на начинаещия хакер. По това време Кевин многократно задминал своя кумир по възможности.
До края на 1987 г. ФБР безуспешно се опитвал да открие тайнствения Dark Dante. Все пак го открили и то по много глупав повод. Той забравил да плати навреме наема за гаража, който държал и собственикът открил там телефонно и техническо оборудване на космическа стойност. Както казал един от агентите за намереното оборудване: "можело да засрами дори Джеймс Бонд". На Кевин, Рон и Марк предявили обвинения по 19 точки, включващи: кражба на свръхсекретна информация и шпионаж. Година и половина в затвора не убили у него хакерската страст и излизайки на свобода Dark Dante отново се взел в ръце.
През 1991 г. се излъчвало на шоуто на NBC "Неразкрити загадки", в което водещите разглеждали темата за хакерството и в частност "тъмните дела на тъмния Данте". Поулсен бил подложен на унищожителна критика и изкаран голям компютърен престъпник. Тогава внезапно телефоните на телевизията били тайнствено прекъснати.
През есента админите на компютърните система на ВВС на САЩ открили, че в "техните владения" някой е бил. Тайната служба, занимаваща се с компютърните престъпления установила, че това е техния добър познат Dark Dante. ФБР го погнало отново и сравнително бързо го арестували. Осъдили го на 1 година. Но даже и след второто си пребиваване в затвора хакерът не оставил увлечението на живота си.
През 1993 г. вестниците по света разпространяват новината за нечувания "подвиг", който направили трима фрикери: Кевин Поулсен (Dark Dante), Джъстин Питърсън (Agent Steal) и Роналд Остин (Ron), а именно "спечелването" на голямата награда на три радиостанции от LA - Порше 944, за над 50 000 $. Всяка седмица радиостанциите разигравали своята игра: "Спечели Порше този петък!". Колата печелел 102-ият обадил се слушател, като броенето започвало след пускането на предварително обявени три песни.
Сутринта на 1 юни 1993 г. прозвучали трите песни в ефира на радиото. Всички: бизнесмени и студенти, автомобилни маниаци и домакини, както и постоянните участници във всевъзможни ТВ и радио състезания и викторини подпалили телефоните на студиото. Но тримата имали други планове. Използвайки мрежата на Pacific Bell, която познавали в детайли, те получили контрол над 25-те открити телефонни линии на радиостанцията и блокирали всички входящи обаждания с изключение на своите. Тогава Кевин набрал като сто и втори слушател и малко по-късно подкарал новото си Порше.
Дж. Литман, написал книга за хакера и досега се смее, когато се сети за тази ситуация:
- Те така или иначе щяха да дадат това Порше. Кевин просто бе решил да направи шансовете си по-големи ...
Във ФБР, обаче нямали такова чувство за хумор. Скоро бюрото започва да разследва тримата и не след дълго те са заловени. За да отърве кожата Agent Steal свидетелства срещу Кевин и Рон. 28-годишния Dark Dante и 32-годишния Ron обвинени за редица престъпления. Кевин продължил редовно да прониква в компютърни системи и дори арестуван, талантливият хакер опитал да направи компютъризирано устройство, с което да саботира разследването, като унищожи всички улики за престъпленията си. Той бил обвинен за множество несанкционирани прониквания в чужди мрежи и компютри, за кражба на вътрешни кодове за достъп до телефоните на Pacific Bell, за електронно мошеничество както и за противозаконни манипулации на телефонни мрежи. През юни 1994 г. Поулсен е признат за виновен от районния съд в Лос Анджелис за извършването на 7 престъпления, за които бил осъден на 51 месеца затвор и глоба от 56 000 $, обезщетение за  измамените от него радиостанции. Това била най-голямата присъда, давана дотогава за компютърни престъпления. Според условията на неговия изпитателен срок било да не се докосва до компютър чак до 1999 г.
Въпреки че Кевин Полсен наистина е извършил престъпленията, за които е обвинен, мотивите му си останали неясни. Според обвинителите му, той е класически социопат, но според други, той е бунтовник и изкупителна жертва на една арогантна система. Независимо от всичко, според експерта по компютърна сигурност И. Уинклър, той е: "Определено един от най-талантливите хора, свързани с компютрите, които някога са се разхождали по планетата".
След като излиза на свобода, Поулсен започва работа като журналист, автор на седмична колонка в TechTV, редактор на технологични новини за ZDNN, както и писател на свободна практика.
В момента е главен редактор на сайта за новини и инфо в областта на компютърната сигурност: www.securityfocus.com. В една статия, той разказва своята история след излежаване на присъдата си.

Беше 4 юни, вторник и аз с метната на рамо стара военна раница, вървях по алеята за пешеходци, втренчен в асфалтираното улично платно. Евтините мокасини, в които бях обут, затъваха във филцовата настилка на паркинга, очите ми трудно понасяха силното следобедно слънце, но аз бях щастлив. Клаксоните от магистралата, изпаренията на бензин, крясъците на децата - всичко ме радваше.
Късметът бе на моя страна през този ден. Алеята минаваше покрай магазин, разпродаващ събраните подаяния от някаква църковна кампания. Звънецът, висящ на дръжката на вратата, звънна при влизането ми и породи усмивка върху лицето на приятната жена зад щанда. Усмихнах се в отговор и се огледах. Само след минути открих стари джинси, тесни маратонки "Reebok" и книжна торба от техническа конференция на Pacific Bell. Облякох се в пробната. Жената отново ми се усмихна, може би досетила се за съдбата ми по кафявия плик, където съхранявах парите си.
За момент се замислих дали да направя скромно дарение с раницата и старите си каки панталони, но реших просто да ги изхвърля в първата срещната кофа за смет. Така пременен, спокойно зачаках превоза си, вече напълно уверен в собствената си нормалност. Не мислех, че някой е забелязал правителствения пикап, оставил ме край пътя един час по-рано. С изключение на твърде бледия цвят на кожата ми, нищо не ме отличаваше от останалите хора. Никой не би могъл да се досети, че току що бях освободен от федерален затвор.
Запалих цигара и закрачих в очакване на Марк, който щеше да дойде да ме вземе. Познавах го от осемдесетте, когато деляхме обща квартира, близо до Силикон Вали, където работехме. Но тогава не мислех за миналото, нито за бъдещето. Бях изцяло отдаден на момента - едва забелязвах разперените си ръце, несъзнателно устремили се към околното пространство.
И тогава го забелязах: голям билборд край магистралата. Сега дори не си спомням какво точно пишеше. Всичко, което виждах, беше изписаното с дребен шрифт, в долния десен ъгъл, започваше с "http://" и завършваше с ".com". Взирах се невярващо в нея. Разбира се, "вътре" бях чул някои неща. Знаех, че светът се е променил - все пак бяха минали 5 години. И въпреки това не бях подготвен за това. Не можех да отлепя очи от плаката и едва опарването от изгорялата в ръката ми цигара ме върна в действителността.
Рядко се случва да знаете, че събитията от определено време по-късно ще се превърнат в легенда. Хората завършили колеж с Бил Гейтс, не са и подозирали в колко важна част от юношеските им спомени ще се превърне той - толкова важна, че да повтарят неспирно: "Учих в колеж заедно с Бил Гейтс." Такъв беше и случаят с 80-те. По това време Интернет беше изолиран и малко известен, на него се гледаше като на нещо странно. Постепенно в живота навлизаше e-mail-а, използваха Интернет като средство за намиране на информация, но все още на него се гледаше като на скъпоструваща, заплащана от данъкоплатците играчка. По това време посочването във визитката на интернет адрес бе нещо нормално в света на информационната сигурност, но все още се приемаше за чудатост от нормалните хора - отличителен белег на самотник, прекарващ твърде много часове пред компютъра.
Такъв беше интернет света, когато го оставих и влязох в затвора, осъден като фрикер. Когато бях освободен 5 години по-късно, Световната мрежа се бе превърнала в паралелна вселена. Това внезапно развитие бе такава степен безпрецедентно, че простолюдието бе заело от научната фантастика термина "киберпространство" и го бе присвоило на Интернет.
- Всъщност интернет не е чак толкова удивителен - обясняваше ми Марк, докато се придвижвахме на юг към Сан Хосе и предстоящия ми полет до Лос Анджелис. - Изграден е на основата на протокол, наречен HTTP, който е само една система за трансфер на файло- ве, също като FTP.
- И се използва главно за реклама, така ли? - попитах аз, спомняйки си за крайпътния билборд.
Марк се отказа да ми обяснява повече и реши да ми покаже. След двучасово шофиране през долината, той паркира в една тиха задънена уличка, около която дървета и перфектни морави украсяваха верига от ниски домове. Паркирайки новата си спортна кола, той ми каза да изчакам малко, преди да се впуснем в моето първо Интернет пътешествие.
За 5-те години, които отсъствах от свободния свят, Марк бе успял да превърне опита си с компютърни и телефонни мрежи в успешен бизнес, нещо, което той нарече "Web хостинг" услуги. Най-голямата от седемте стаи на жилището му бе за неговите компютри, но поради скорошното му нанасяне, оборудването все още се съхраняваше в старото ни свърталище.
Бързо стигнахме до дома на Марк и без забавяне се настанихме в компютърната стая - тиха и  добре подредена, изпълнена от лекото жужене на вентилаторите. Марк се приближи до един Sun и натисна няколко клавиша. Мониторът се изпълни с текст и графики.
- Това е web страница - обясни той. - Ще ти бъде забавно - след което продължи да щрака по клавиатурата.
Страницата се промени. На екрана изплува думата "AltaVista". Тогава Марк направи нещо много страховито: написа моето име. След няколко секунди, страницата се изпълни с кратки извадки, някои от които на френски и немски, от което аз направих предположението, че това са други интернет страници. Общият брой на намерените страници бе изписан най-отдолу. Беше четирицифрено число!
Марк се засмя на изуменото ми изражение и щракна върху една препратка. Мониторът почерня за момент, след което отново се изпълни с текст под заглавие "Престъпление под друго име: Той може и да се е считал за човек над закона, хакер, който използва своите умения за детински забавления и получаване на знания. Но с действията си Кевин Полсен причини първия в историята съдебен процес за шпионаж срещу компютърен специалист... В момента той очаква присъдата на съда в Сан Франсиско по обвинения в кражба на секретна информация." Като източник на материала бе посочена Църквата на сциентолозите.
Сциентолози?
В това необятно пространство, което бе станало толкова жизненоважно, че фирмите изписваха своите интернет-адреси по билбордовете без каквото и да е друго пояснение, имаше хора, които говореха за мен. Определено мрежата бе нещо повече от рекламна медия.
В продължение на идните три години, аз щях да бъда изключен от всичко това. Бях освободен от затвора като първия американец, на когото е забранен достъпа до Интернет. Също както машинациите с ценни книжа преграждат пътя към стоковата борса, моите компютърни прегрешения бяха наложили, за "доброто на обществото", да бъда известно време държан offline.
Всичко това от практична гледна точка, си беше особен вид заточение за мен. Завърнал се в LA, насочих усилията си към баналната задача отново да стана член на обществото: да си извадя нова шофьорска книжка, карта за социална осигуровка, да си намеря квартира, работа, която не изисква достъп до компютър. Всичко си беше както преди, но и напълно променено. Бях убеден, че във всеки дом има компютър и модем - телефонните кабели надолу по улицата не бяха просто проводници за телефонни разговори, а по-скоро част от една цяла нация в сянка, недостижима за погледа ми. Необходим ми бе дипломатичен подход. Нуждаех се от интернет сайт.
Исках да съчиня еднопосочно съобщение до гражданите на киберпространството, но не знаех нищо за техния език и навици. Предполагам, че чувствата, които изпитвах, са наподобявали емоциите на учените от НАСА, когато през седемдесетте са записвали съобщението до извънземни цивилизации вградено в сондите "Вояджър". Събрах необходимите правни документи за моя случай, нахвърлих няколко обяснителни бележки и изпратих всичко на Лили, художничка от Северна Калифорния, която бе направил web оформлението на art.net. Тя ми предложи да направим заедно моя лична интернет страница. Оnline присъствие, изработено от трета страна ми беше разрешено, така че да не ми се налага да докосвам клавиатура. Лили работи наистина усилено и получих първите варианти само седмица след това.
- Твоят сайт се посещава от средно 100 посетителя дневно - ми съобщи тя по телефона. Сто човека, които всеки ден си правят труда да открият моята страница измежду хиляди други и да научат моята история.
- Това е добре, нали?
- Не задължително.
Шест месеца след освобождаването ми, вечерях с моите родители. И те говореха за компютри - обсъждаха скоростта на модемите, мудността на доставчиците, "спама" ... Баща ми току що се бе запалил по някакъв нов автомобилен форум. Форумите бяха артефакти от интернет, какъвто го познавах отпреди. Но баща ми... във форум. Трудно ми бе да го възприема.
Баща ми е пенсиониран автомеханик, а майка ми - пенсионирана учителка, никога не бяха имали много общо с компютрите. Но Интернет бума им бе дал повод да си купят своя първи персонален компютър. И сега те сърфираха из интернет от същата стая, в която аз, като тийнейджър, използвах своя TRS-80 и 300-bps модем за да влизам в мрежата. Сега вече те ме бяха разбрали.
Родителите ми бяха придобили познания по всичко - от неразбираемите бизнес новини до информация за далечни клонове на семейния род. Татко приписваше на Интернет голяма част от своя успех в участието си на борсата. Беше пристрастен към емисиите с последните котировки и останалите online бизнес новини.
Постоянно виждах нарастналото влияние на Мрежата. Изглежда всеки имаше гласова поща, а телефонните секретари бяха постоянно включени, така че да може да се чуят всички получени съобщения. Телефонната мрежа бе станала пуста и безчовечна, в своето забързано online общуване хората като че ли бяха изоставили непринудената гласова комуникация. Ако трябваше да открия някого по бизнес, то се налагаше да минавам през поне 5 нива на избор преди да имам дори възможност да оставя съобщение. И ако все пак по някакъв начин бях успял да се добера до жив човек от другата страна на линията, можех да очаквам единствено:
- Какъв е Вашият email адрес?
- Ами, не ползвам интернет.
Изявление неизменно биваше последвано от секунди на неловко мълчание. Повечето обитатели на мрежата изглежда изпитваха към останалите същата смесица от съжаление и пренебрежение, която питаеха и към хората, използващи нормална поща за осъществяване на контакт. Малко странно, като се има предвид, че огромна част от американските домакинства се справяха съвсем добре и без интернет достъп. Но реакцията, поне в кръговете, в които се движех, бе такава, все едно в мен имаше нещо нередно. Рядко хората имаха смелостта да ме попитат за причината да не ползвам Интернет. А когато някой все пак се осмеляваше да го стори, получаваше от мен кратко обяснение. Най-изненадващо обаче бе съчувствието, което получавах:
- Пет години в затвора? Е, ти наистина си извършил престъпление. Но да ти забранят достъп до интернет? Това вече е нечовешко!
Дори хора, които знаят за тази забрана, понякога изключват. Веднъж в къщата на родителите ми майка ми каза: "Оставила съм ти една статия върху хладилника". Беше извадка от вестник, в която се засягаше вредата от тютюнопушенето - навик, който придобих в затвора и който бе трън в очите на родителите ми. Заглавието беше "Интернет помага на пушачите да се освободят от своя навик". Поместени бяха и редица web адреси. И въпреки че родителите ми бяха наясно, че използването на Интернет може да бъде също толкова вредно за свободата ми, колкото и цигарите за моето здраве, не можех да ги обвинявам - вече бях свикнал с такава разсеяност. Предлагането на URL адреси явно се бе превърнало в нещо почти толкова естествено, колкото и дишането.
Постоянно и упорито, аз се опитвах да убедя своя надзорник да ми разреши да ползвам Интернет. След като измина една година, откакто бях на свобода, той ми позволи да ползвам компютър без модем у дома си за текстообработка. Трябваше всеки месец да му занасям копие от сметката си за телефона, за да може да проверява дали не съм се свързвал с доставчици на Интернет.
При всяка наша среща надълго обсъждахме този проблем, и трябва да призная, че той не бе настроен догматично, аргументираше се интелигентно и показваше желание и търпение да ме изслуша. Бях започнал да мисля за него като за приятел.
И все пак той, който всекидневно имаше контакти с наркомани, твърдеше, че забелязва същия дяволски блясък в очите ми.
- Компютрите могат да бъдат заразяващи - обясняваше ми той - Интернет дори в по-голяма степен.
А той бе отговорен не само за успеха на моето приспособяване, но и за опазването на обществото от хора като мен.
Въпреки липсата на модем, скоро напуснах ниско платената си длъжност на политически агитатор и започнах работа в Мрежата. Знаейки за пристрастеността на милиони американци към Интернет, започнах да обикалям различни медии, разказвайки навсякъде своята удивителна история. Но множеството интервюта, на които се явявах, не дадоха особено впечатляващ резултат - получих единствено оферта за редактор за Световната мрежа. ZDTV, стартираше Your Computer Channel - 24-часова кабелна телевизионна програма, посветена на компютрите и Интернет. Предложиха ми работа като журналист в създадения като допълнение към канала web сайта. Редакторът ми щеше да ми изпраща по факс email-ите на читателите, заедно с разпечатки на web сайта.
Иронията продължаваше. Щях да пиша за Интернет, а това в момента ме поставяше в странната ситуация да коментирам и давам мнение на публика, която имаше по-свободен достъп до фактите от мен (дори без да споменавам за директния достъп до водената от мен колона в Интернет).
Осемнадесет месеца след освобождаването ми (оставаше една година изпитателен срок) моят надзорник реши, че вече съм подготвен за среща с Мрежата. Но предложението му бе придружено от едно условие: трябваше да си намеря доставчик, който да се съгласи да наблюдава действията ми и да му предоставя при поискване достъп до отчетите за направения от мен трафик.
Да! Бях реабилитиран. Знаех достатъчно за Мрежата от медиите и си мислех, че свързването ще е лесна работа.
Взех телефонната слушалка, като се свързах с малък доставчик в Лос Анджелис.
- Какво искате да направим?
Обясних ситуацията ми и техникът с неубедителен глас ми каза, че ще пита колегите си. Два дни по-късно той ми се обади, за да ми съобщи, че нямат средства, с които да наблюдават действията ми в Интернет.
- Вие искате ние да Ви наблюдаваме? Не правим такива неща, господине. Ние уважаваме личното пространство на нашите клиенти.
За момент се появи надежда, когато позвъних в EarthLink, чийто отдел за сигурност се ръководеше от Дан Фармър, добре-известен хакер и създател на прочутия exploit Satan. Ако въобще имаше някой, който да може да ме контролира, това беше той. Дан помисли известно време, прехвърляйки възможностите в главата си и след няколко секунди се предаде.
- Наистина не мисля, че мога да използвам нещо, което да не си в състояние да заобиколиш - ми каза той. Дори ми се стори, че го каза като комплимент.
Но Дан ми предложи алтернатива: WebTV - технологично решение, което, въпреки че нямаше да осигурява мониторинга, който изискваше моя надзорник, беше толкова ограничен функционално, че правеше възможността да прониквам в web-сайтове нищожна.
Това предложение се превърна в чудновато зрелище в момента, в който аз и надзорника ми посетихме верига за електроника, за да проверим WebTV системата. Продавачът включи един модел, демонстрира безжичната клавиатура и я подаде на надзорника ми, който скоро след това беше вече напълно погълнат от някакви бейзболни статистики, който откри на един спортен портал. Пристрастяващият потенциал на мрежата в действие!
Докато той сърфираше, аз започнах да разпитвам продавача.
- Ако наистина искам, дали с това устройство мога да проникна в компютрите на Пентагона и да изстрелям ядрени ракети?
Продавачът се засмя с безпокойство.
- Не, не, разбира се - отвърна след малко, като добави - Освен ако не сте наистина добър.
Надзорникът ми се ухили и ми връчи клавиатурата, и аз бързо написах URL адреса на ZDTV, за да проверя собствената си web-страница. Изглеждаше доста прилично, като се изключеше отвратителната ми снимка.
Когато напуснахме магазина, надзорникът ми заключи, че не мога да причиня никакви проблеми, ако използвам WebTV системата. След което загрижеността му се прехвърли към моето отношение. По негово настояване му предоставих копия от моите статии в ZDTV, и той ми обясни, че намира някои от мненията ми за обезпокоителни. В една от въпросните статии аз твърдях, че проникването в web-сайт на индонезийското правителство в знак на протест срещу окупацията на Източен Тимор е легитимен политически акт. Заради такива идеи, въртящи се в главата ми, надзорникът ми реши, че няма да е обмислено ако ми разреши да използвам Интернет.
Почти завършвах втората година, откакто бях държан по принуда offline. Седях си в моя апартамент - прочувствено опитвайки се да симулирам Интернет сърфиране чрез едновременното четене на вестници, слушане на радио и гледане на водещите новини по канала - когато телефонът иззвъня. Беше моята нова интернет връзка, подмолен web дизайнер, който отговаряше само на псевдонима Ротън. Плащах интернет достъпа на Ротън, а като в замяна той поддържаше моя интернет сайт и ми разпечатваше получените email-и от неговите увеличаващи се читатели. Същевременно, Ротън ме държеше и в течение на последните новини. В средата на май, той ми каза:
- Ей, чу ли? Митник загубил в апелативния съд.
Естествено, не бях. Кевин Митник бе героя на нашумялата книга на експерта по компютърна сигурност Ц. Шимомура и репортера от "Ню Йорк Таймс" Джон Маркоф, която документираше електронното преследване и залавяне на "най-търсения в Америка компютърен хакер". Когато през 1995 г. книгата излезе на пазара, Митник вече беше свободен и поставен под наблюдение заради проникване в компютърните системи на DELL няколко години по-рано. И имайки предвид неговото досие, съдържащо и предишни провинения, не се очакваше към него да бъде проявена снизходителност. Ротън ми изпрати по факса три страници решение, отбелязано с щампа "Не за публикация". Девети окръжен апелативен съд бе постановил, че забраната на Митник да бъде online  не е рестриктивна мярка, а по-скоро наложителна. Когато той бъде освободен от затвора, щеше да му бъде забранено да ползва компютри, Интернет, клетъчни телефони, както и да дава съвети на компютърни потребители - без наличие на писменото одобрение на неговия надзорник. И за разлика от моя случай, на Митник щеше да му бъде забранено да взаимодейства с компютри чрез трети лица - ограничение, което означаваше, че му се забранява каквото и да е web присъствие, дори и web страница.
Междувременно, Интернет инвазията продължаваше. Открити бяха терминали в библиотеките и летищата. URL адреси - по телевизионни или печатни реклами - се набиваха на очи навсякъде. Започна да се забелязва склонност към изпускане на "http://" в рекламите, някои фирми не изписваха дори инициалите на световната мрежа в адресите на своите сайтове. Имена на домейни като "Amazon.com" и "MSN.com" се бяха превърнали във думи от всекидневието. Някъде по това време думата "yahoo" се превърна в глагол. Аз се нагаждах, научих се да живея в хармония. Факсът се превърна в моята линия на живота. Бюрото ми бе постоянно покрито с нагънати жълтеникави свитъци термална хартия - малки поточета от информационния океан, останал отвъд хоризонта. Имаше хора, на които се обаждах с молба да ми разясняват мистериозния нов жаргон, който постоянно изплуваше от мрежата.
Омразният въпрос "Какъв е Вашия email?" ми бе задаван дори по-често отпреди. Но сега, без притеснение отговарях: "Не ползвам Интернет". Когато ме питаха "Защо?" или "Как е възможно?", вече не се притеснявах да отговарям. Само се усмихвах и казвах: "проверете моята web страница".
Моят надзорник реши да сложи край на моето електронно заточение. Имайки предвид идващия през юни край на изпитателния ми срок, той бе размислил, че би било по-разумно моите първи, експериментални стъпки в мрежата да бъдат направени под негово наблюдение. По-добре така, отколкото по-късно, когато моят дълг към обществото щеше да е напълно изплатен. Дотогава обаче, едно нещо няма да бъде променено - той все още щеше да проверява моите телефонни сметки, за да се уверява, че звъня единствено на основните интернет доставчици, а не на компании, предлагащи прехвърляне на телефонни линии. За моя изненада, чувствам огромен прилив на нетърпение да прочета последните новини. След като най-накрая свикнах с моя досегашен offline статут, сега нямам и представа какво ще ми донесе моята първа напълно свободна разходка из Интернет - има толкова неща, които да наваксвам, и толкова много възможни места, от които да започна. Чувството е същото като онова от онзи ден преди две години, когато стоях на алеята край предградията, застанал пред портите към свободата. И отново откривам, че се чудя накъде да поема отсега нататък.

To be continued...